“няма вечно да вали…”
Първа глава
Входната врата хлопна. Бледата светлина на лампата в коридора разкри нещо, което по- скоро приличаше на мръсен, мокър парцал, отколкото на живо същество. Очите обърнати, зениците разширени, цветът на кожата му наподобяваше този на оскубана пуйка,устата му беше изкривена в грозна гримаса, от която се откъсваха отделни, нечленоразделни звуци. Координация просто липсваше и ако той успяваше да се задържи прав, то беше само благодарение на стените около него. Но след още няколко минути вече дори и те не помогнаха, когато той просто се свлече на земята и дълго остана така, в поза- предизвикателство дори и за майстор-акробат. Леките конвулсии се редуваха със страхотни гърчове ,но той не чувстваше нищо. За кратко еуфорията се замени с дисфория и гадене. Гърчовете се учестиха, изпоти се до такава степен, че оставяше мокри следи по всичко, до което се докосваше в своето безумие. Лицето му се изкриви до неузнаваемост, бяла пяна се стичаше от устата му, напомняйки, че хероина, продаван на улицата всъщност представлява най- странна смеска от какво ли не: от пудра захар до отрова за мишки. В случая хинина ускоряваше и без това близкия край. Ако в този момент той можеше да изпитва нещо, то той би се почувствал като след много тежък грип, когато ти се иска да умреш, но си толкова зле, че и това не можеш да направиш. Вместо него обаче тази работа я свърши алкохола, които се разбунтува вследствие на вътрешните конвулсии и реши да излезе навън, заедно с цялото съдържание на стомаха. Но не стигна далеч, защото в момента нашия приятел не беше в състояние нито да преглътне, нито да се изкашля, а само да се удави в това, което е повърнал. Пихтиестата маса заемаше целият му хранопровод, синусите, устната кухина и килима около нея. Бавното задушаване доведе до желаното спокойствие. След десет минути единствено бледата светлина на лампата- мълчалив свидетел на случката, разкриваше един образ, чието описание аз умишлено оставям на въображението на читателя.
Втора глава
-Станете, влиза съдът!
-Седнете! Разглеждаме дело номер 7538, държавата срещу Станислав Петров, обвинен в притежание, разпространение и употреба на наркотични вещества. В къщата му в покрайнините на Пловдив, превърната в лаборатория са намерени 42кг. морфин, 112л. оцетен анхидрид и апаратура за получаването на чист хероин от тях, 22кг. кокаин-паста, органични разтворители и съответната техника за синтеза им в кристален кокаин- хидрохлорид. Обвиняемия е заложен по време на продажба на голямо количество кокаин, предназначен за сръбския пазар.
Моля, да влезе първия свидетел!
Момчето, което влезе изглеждаше почти гротескно на фона на костюмираните заседатели и адвокати. Дългата коса правеше неуспешни опити да прикрие мътния и блуждаещ поглед на редовен посетител на гроздовия пазар.
-Заклевате ли се да казвате истината, само истината и цялата истина и само истината?
Отговорът прозвуча като някакъв особен вид проскърцване, отколкото на обикновено “да”.
-Моля,разяснете на съда отношенията си с обвиняемия!
-Той е един от хората от който взимах материал. Предпочитах го, защото неговия стаф е сравнително по- чист от останалата улична дрога. Има около 18% активна хава, в останалите е не повече от 10%, а останалото са примеси от к’во ли не!- хинин, стрихнин, че даже и талк. Неговия стаф няма такива боклуци, а е на същата цена: около $3-4 за четвъртинка.
-Къде осъществявахте продажбата?
-Обикновено на по -закътани места, през нощта. Иначе за амфетите,взимал съм от него като се засечем по партита и по дискотеки …
От подсъдимата скамейка се откъсна едно едва чуто “да ти е.. майката порта скапана”!!!
-Значи подсъдимия ви е предлагал и амфетамини?
-Да, но не … ъъъ… не много често щото не съм им фен. Ако ги друсаш редовно те държат буден по 3-4 дни в постоянен стрес и
напрежение. Хероинът си е друга работа…
След него през свидетелската скамейка минаха и други негови клиенти, различни по пол и възраст, но все така печални по своя образ. Съдът го призна за виновен по всички обвинения и зачеркна следващите 20 години от живота му.
Трета глава
Далеч назад остана времето, когато целият квартал ги познаваше просто като трите деца, неразделни още от бебета. Като малки бяха почти толкова палави, колкото би трябвало да са три шестгодишни момчета. Целият блок бе пропищял от тях, но въпреки това всички ги обичаха, не толкова заради тях собствено, а по скоро заради факта, че бяха единствените малчугани във входа.Снизходително се усмихваха на счупената витрина на магазина след поредния аут в импровизирания мач, или пък на гоненицата по стълбите, която винаги пренасяше в жертва саксиите с мушкато и кактуси. Почти не минаваше ден без някое оплакване да постъпи при съответното родителско тяло. И ако бащите не бяха разведени алкохолици, а майките депресирани домакини всичко това може би щеше да има някакъв ефект. Но уви, нямаше! Годините минаваха, нашите малки приятели станаха тийнейджъри, но дори и появата на първите пъпки не доведе до съществена промяна. Детските бели бавно еволюираха до сериозни нарушения. Педагогическата съвет стана едно от ежедневните им развлечения, само училищата се сменяха. Пушенето на входа на училището и ракийката в час бяха най- малкия проблем, предвещаващ катастрофата и нито разбитото семейство, нито прогнилата образователна система бяха в състояние да я предотвратят.
Първата цигара с марихуана дойде неочаквано, на тринайстия рожден ден на едно от момчетата. Периодът на “щастливо безпокойство” мина сравнително бързо. Обичайната напрегнатост и страх отстъпиха мястото си на успокоението. Минути след това ситуацията в стаята приличаше повече на дебати в парламента, отколкото на обикновен купон. Всеки бъбреше нещо, на средата на изречението идеята се губеше, а новата нямаше нищо общо с предходната. Всяка трета дума бе прекъсвана от истеричен смях. Мисълта им течеше по-бързо, отколкото речта би могла да възпроизведе. Всички оставаха с впечатлението, че са невероятно остроумни, но всъщност нямаха и две думи свързани по смисъл. След около два часа върховна еуфория дойде моментът на постепенно изтощение и лека депресия, които бързо бяха изместени от необичайна сънливост.
На сутринта единственото което напомняше все още за снощните изпълнения, беше сухия вкус в устата и липсата на каквато и да е слюнка.
Четвърта глава
След неколкомесечен маратон, марихуаната започна да омръзва, най вече заради повтаряемостта, която я превърна по-скоро в навик, отколкото в средство за развлечение. Беше дошъл момента на преориентация. Първият, който познаваше големите момчета от квартала се насочи повече към продажбата, отколкото към употребата на дрога. Първо вземаше само за себе си и за приятелите си, но с течение на времето вече нито един купон или “Metropolis” не минаваше без активното участие на неговата стока. Малко по малко се си проправяше път в йерархията и скоро стана основен доставчик за квартала. С цената на съответните жертви, разбира се!
Вторият, който по принцип си беше най- тихия и спокоен от тримата, се отдаде на барбитурати и хероин, които само засилиха и без това постоянната му депресия. Честото им смесване и унищожително действие за по- малко от година го превърнаха в развалина. Губеше координация, откъсваше се от хората около себе си.Говорът му ставаше все по- забавен, трудно се контролираше, безпричинната агресия сякаш бе станала част от личността му.
Третият, най- буйният и жизнерадостен от тримата, преоткри себе си в амфетамините и кокаина. Първият път, когато напълни носа, беше на едно парти. Повече от шест часа нямаше и следа от умора. Усещаше как лудия ритъм на почти убийствения “Goa-trance” го завладяваше напълно. Не чувстваше нищо друго освен музиката, не беше никъде другаде освен в музиката. Уникалната активност, приповдигнатото настроение и почти сексуалната възбуда през тази вечер ясно детерминираха развитието му по- нататък; както неговото, така и на приятелите му. Всеки вървеше по своя собствен път, който в крайна сметка водеше до едно и също място. Животът им беше дрога, дрогата беше живот. Бавно, но сигурно утайката се смесваше с кръвта им. Помията на ежедневието ги беше обгърнала като плаващи пясъци и дори Господ не бе в състояние да им помогне. Проказата на живота на живота се изсипваше върху тях, разяждаща телата им, заличаваше миналото, зачеркваше бъдещето и правеше нетърпима болката на настоящето. От светлината на безоблачното детство не остана и помен, освен може би безумната идея, че нещата е можело и да се оправят.
Пета глава
Когато се събуди след 48-часовия кокаинов сън, за първи път от месеци насам почувства съзнанието си прояснено, но беше изпаднал в токова дълбока депресия, че едва ли успя да оцени този факт. Все пак успя да си даде трагичната равносметка: баща му беше починал още преди години от “delirium tremens”, майка му беше в психиатрия, и то по негова вина. От най добрите му приятели единият беше умрял от свръхдоза, а другия, влизайки в затвора, не издържа на абстиненцията и се самоуби с вилица. Хората го избягваха. Беше по-самотен от всякога. Той плачеше сред руините на живота си, поглеждаше към оловното небе, но дори и неговите аргументи все още не му бяха достатъчни. Той знаеше какво му трябва, също както знаеше, че последната капка, която да прелее чашата, се намираше върху бучката захар на нощното му шкафче. Осъзнаваше последиците от LSD в този момент, но ни най малко не го интересуваше. Думите на Лу Рийд звучаха в съзнанието му:
“Той е моята жена.
Той е моят живот.
Щом иглата в моите вени,
влезе право в мозъка ми,
ставам по-добре
отколкото умрял!”
Изведнъж цветовете станаха по-ярки, картината- по- ясна, подробностите изпъкнаха пред очевидното. Той вече не беше на земята, не беше и човек. Беше Господ. С трите пръста на лявата си ръка той изсмукваше душите на хората и ги вдъхваше на умрелите си приятели. Небето се менеше от оловно към снежно бяло. Изведнъж то се разтвори и нахлу светлина. Ръката която се подаде от там го грабна и го понесе нагоре. Полетът беше мек и приятен. Там горе го чакаха двамата му приятели. Те отново бяха деца, той също. Гонеха се по стълбите, бутаха саксиите, ритаха топката право във витрината. За първи път от години насам той се почувства истински щастлив.
КРАЙ
Хранителни отрови
С НОВА ДРОГА ЗАРИБЯВАТ ДЕЦАТА, ВКУСЪТ – ...
