Бутилка джин на масата, веднъж през 2006-а. Студена, неотворена. Цъкане на съветски часовник в 2.13 през нощта. Телевизор, смешно-глуповат сериал. Пепелник с цигара, стълбче дим под въглероден облак. Диван, човек гледа през бутилката джин. Тишина на стоп-кадър. 2.14... 2.15... 3.00... 5.00... .
Една нощ, веднъж през 2006-а...
Днес май умрях. Или поне така мисля, щото хората бяха тъжни, носеха карамфили, беше ми студено. Лежах по гръб, адски бях уморен, чак не можех да помръдна, пък и студът ме сковаваше допълнително. Спеше ми се. Отдавах се на умората и студа. Хората се премрежваха, превръщаха се в силуети, после само в гласове. Карамфилите се размазваха на приглушени цветове, и те изчезваха и остана само ароматът. Накрая и това заглъхна, стана тихо. Наслоена, многопластова, тежка, задушаваща, убийствена тишина. Събудих се от тишината. Отворих очи и видях бялото. Хората ги нямаше, карамфилите също, само бяло. Сякаш ме бяха пуснали в чаша мляко, само дето миришеше приятно, може би на карамфили. Надигнах се, бях толкова лек, бялото ме обгърна. Продължих напред, блъснах се в някаква преграда. Продължих по нея и напипах дръжка. Натиснах я и се видях да излизам от собственото си тяло, точно изпод лъжичката. Винаги съм се чудил защо при силна емоция човек усеща бодване под лъжичката, а то какво било: просто душата искала да излезе. Измъкнах се навън, чух захлопването на вратата зад мен, и всичко потъна в мрак. Тръгнах наслуки, но навсякъде беше само плътната, задушаваща тъмнина. Не знаех нито къде отивам, нито откъде идвам, като слепец в катран. Тогава, някъде напред, съзрях светлината като ярко петно на края на тунел. Онова за светлината в края на тунела можеше да се окаже вярно. Спомних си нещо, което бях чувал отдавна: песимистът вижда безкрайния тунел, оптимистът вижда тунела и светлината накрая, реалистът вижда тунела, светлината и връхитащия влак, а машинистът вижда трима идиоти на релсите. Сега обаче бях сам, релси нямаше, а светлината определено не беше влак, защото, приближавайки се към нея, тя се превърна от светло петно в много светли петна, после всяко от тях се раздели на безброй ярки точки и различих светлините на някакъв град. Прочетох табелата: ”Добре дошли във Веселия град”.
Градът се обливаше в светлина. Беше някак просторно и ефирно. Имаше къщи, улици, обширни площади, огромни паркове, планини, реки. Всичко - толкова огромно и далечно и в същото време на една ръка разстояние. Като хиляди образи, насложени на триизмерна плака. И навсякъде, навсякъде имаше само деца. Играеха, гонеха се, викаха и се смееха. Безгрижни, усмихнати деца. “Веселият град” - ясно защо!
Смесих се с тях. Не беше трудно, те не ме виждаха, бях просто една душа. Около мен една групичка играеха народна топка. Две момчета хвърляха топката, останалите бягаха като един от нея. Видях безмерната мъка по лицата им, когато кълбото ги докоснеше и неописуемата радост, когато някой хванеше топката и те отново влизаха в игра. Децата най- добре знаят как да се радват и как да страдат, защото са искрени.
- Ей, хвърляш много силно!
- Яд те е, защото си момиче и не можеш да хвърляш така!
Цупене един миг, играта продължава в смях.
Тогава дойде чувството. Чувството, че тоя филм сме го гледали, че нещо се повтаря пред очите ми. За пръв път бях на подобно място, за първи път бях и душа, мамка му, но чувството за дежа вю остана.
В една стая играеха на шише. Момченца и момиченца, седнали в кръг, въртяха шишето, гледаха с кого се падат и се кикотеха. Ето едно момченце с бяла тениска и сребърно синджирче. Негов ред беше. С крайчеца на окото погледна към момиченцето срещу него, срещна погледа й и сведе очи. Явно силно го желаеше, защото гърлото на бутилката посочи точно нея. Хубаво е първата целувка в живота да е с точния човек. дежа вю-то отново мина през мен. Кое ме караше да мисля, че съм свидетел на първата му целувка, и откъде, по дяволите, знаех, че днес те двамата бяха тичали по планината, заедно, устремени към върха. Бавно се обърнах към планината, ясно ми беше какво ще видя: две деца, момче и момиче, момичето викаше:
- Хайде, по-бързо, от върха със сигурност ще го достигнем. Мама каза, че цялото било направено от най-сладкия ванилов крем на света. Който стигне първи до върха, ще яде най-много. Хайде, напред към ваниленото небе!
Задуха вятър, сякаш за да им помогне да се качат по-бързо. Вихърът му ме грабна и ме понесе. Аз бях просто една душа, не беше трудно да ме отвеят нанякъде. Светлините на Веселия град заглъхнаха зад мен и отново дойде смазващият мрак. Минути ли минаха или часове, не знам, но накрая се спрях пред някакво мрачно бледоосветено здание. Прочетох буквите: “Насладете се на Порочния град”. От веселия та в порочния, ебати прехода.
Влязох в сградата. Тя представляваше дълъг коридор с множество скулптури, картини, езически предмети и произведения на древното и съвременно изкуство. Имаше каменни релефи на пушещи индианци, антични опиумни лули, съдове за съхраняване на канабис, мексикански скулптури на свещени гъби и събирачи на пейот, гарвюри от “ Дневника на излекуването” на Жан Кокто, цитати от “Дрога” и “Голият обяд” на старото копеле Бил Бъроуз, китайски графики на корени от женшен и мандрагора, картини на сгради с червени фенери и голи източни момичета във всевъзможни пози, и т.н. стотици предмети от рода.
Краят на тази галерия на порока излизаше в обширен вътрешен двор. Покъртителна гледка се разкри. На няколко места хора, подредени в кръг, си подаваха масур, смееха се истерично и се давеха в кашлица. Други се въргаляха мъртвопияни по земята, повръщаха и припадаха в собствените си творения. До мен едно момче си нави ръкава, стегна се с гумен маркуч малко над лакътя, напомпи с ръка няколко пъти и си шибна иглата в свивката, олюля се и обърна очите със спринцовка, все още стърчаща от ръката му. Около мен, в диви крясъци препускаха хора, вероятно на LSD, целите кървави, с изкривени лица и безумни погледи, се блъскаха в стените и продължаваха да препускат. В другия край бяха подредени бардаците, а пред тях почти голи жени, травестити и педали подканяха с жестове и подвиквания, обещавайки всичко срещу кокаин. До тях бяха клубовете. Стадо роботизирани човекоподобни се сливаше със саунда, под влияние на купищата амфети и кока. Линиите се правеха направо върху масите. На най-близката стояха трима души, единият чертаеше нишките амфетамин с някаква карта. Сребърното синджирче, чертите му бяха същите, само малко възмъжали, но очите бяха угаснали. Какво прави той тук, по дяволите, одеве го оставих, още малко момче, да се целува с първата си любов под ваниленото небе, как се промени толкова бързо, мамка му, никой не расте така за няколко часа? И защо е сам, а не с нея? Всъщност всичко ми беше ясно, знаех отговорите на въпросите си, знаех и какво ще се случи сега, все пак не беше толкова отдавна, затова се отместих от масата. Не ми се гледаше как се навеждам с навита банкнота в носа към моята от трите линии, но без да искам залитам, минавам и през трите, главата ми тропва на масата оставам безжизнен за секунда, после скачам и побеснял се изгубвам в музиката.
Не, не исках да гледам, обърнах се, не усетих как съм минал през площада и коридора, но вече бях извън града. Не минал и три метра, обаче, вече се оказах в друг град. С периферното зрение зърнах надписа: “Градът на мъката”. Минах покрай един човек, сгърчен на земята, полумъртъв и целият в хероинови петна, стенеше. Познах го - оня, дето си заби иглата пред мен. По-натам видях и проститутките - остарели, изкривени и сбръчкани, протягаха ръцете си към мен, умиращи от глад. Не се и обърнах, в този момент бях най-коравосърдечната странстваща душа на света. Човекът, който ме интересуваше, беше в една стая, стоеше сам пред полупразна бутилка джин, а срещу него на стената висеше портрет на момиче. Красиво момиче, с кожа, нежна и бяла като ванилов крем. Навремето тръгнаха заедно към небето, само единият стигна и сега ухаеше на ванилия. Другият спря под върха и сега унищожаваше с пиене себе си и спомена за пропуснатия шанс.
- Доволен ли си от това, което видя? - прогърмя нечий глас зад мен. Беше една огромна сянка с огледало в ръката.
- Ти пък как ме видя, аз съм душа и съм невидим?
- Аз виждам всичко, дори невидимото.
- Кой си ти бе, мамка ти, на всяк’ви изроди се нагледах напоследък.
- Имай уважение към Всевластния! Аз съм началото и краят, аз съм адът и раят, от мен започва всичко и при мен свършва, аз съм всичко и всички, аз съм Абсолютният, Господарят на огледалото. Всеки, попаднал в моя град, има правото да погледне един път в огледалото, преди окончателно да остане под абсолютната ми власт. Без значение дали е било, или ще бъде, пожелай си нещо и ще го видиш в огледалото. Помисли хубаво, втори шанс няма да имаш.
- Добре, искам да видя как попаднах тук, как умрях?
- Гледай!
Огледалото показваше същата стая зад мен, в която пиеше тялото ми.
- Абе, шефе, т’ва е развалено, бе!
- Гледай!
Сега забелязах, че стаята е същата, защото това си е моята стая, портрета на момичето го нямаше и правилно, нищо не се случваше заради нея, заради мен беше. Видях бутилка джин на масата. Студена, неотворена. Цъкане на съветски часовник в 2.13 през нощта. Телевизор, смешно-глуповат сериал. Пепелник с цигара, стълбче дим под въглероден облак. Диван, на него аз, гледам през бутилката джин. Тишина на стоп-кадър. 2.14..., 2.15..., 3.00..., 5.00..., + ... После дойдоха хората, плачеха, носеха карамфили. Постепенно изчезваха, заедно с гласовете и аромата. Стана тихо и бяло, после огледалото помръкна.
Хукнах нанякъде с все сила, не виждах нищо, не чувах нищо, само сатанинския смях на сянката, а после и думите му:
- Отвори си очите, Дейви! Къде отиваш? Не можеш да се скриеш, аз съм навсякъде. Градът на мъката е във всеки един, включително и в теб. Аз съм в теб, в теб и навсякъде. Където и да идеш, ще съм с теб. Отвори си очите и виж истината, никой не може да избяга от съдбата си, отвори си очите, отвори очи, Дейви...
- Отваряй си очите, Дейвид! Проспа си живота, ставай и свърши нещо полезно най- накрая! И без това само се въртиш, сякаш сънуваш кошмари. Хайде, дигай се и се оправяй за училище.
- Не ми се ходи, мамо, не съм щастлив там!
- Ох, това дете ще ме убие! А какво е щастие за теб, Дейви, какво, по дяволите, е щастието за едно деветгодишно хлапе?
- Ванилията!
- Какво?!!
- Ванилията. Майката на Франческа казала, че небето било направено от най-сладкия ванилов крем на света и който достигне ваниленото небе, е най-щастливият, защото може да яде колкото си иска. Днес с Франческа ще се качваме на върха, оттам със сигурност ще стигнем до крема...
- Ами училището..., ти.., Дейви! Връщай се веднага!
Но той вече беше изчезнал...
