Постинг
02.06.2010 07:50 -
Тъжна приказка
Тъжна приказка
„Когато човек е много тъжен,
обича слънчевите залези…”
А. дьо Сент-Екзюпери
„Малкият принц”
Читателю, ако някой ден ти се случи да минеш през село Сираково, поспри сред цветята в Найденовата градина, отдъхни, пък накарай някоя стара майка да ти разкаже историята за момчето и залеза. Послушай тази приказка, сетне се обърни на запад. Ако поне мъничко ти се прииска да си там, при огнения залез, значи тъкмо до сърцето ти е стигнал завета на момчето и не напразно е било…
Кръгъл сирак било момчето, никого си нямал. Майка му починала, когато бил на дванайсет години, слънцето я убило. Както вършеела, изведнъж паднала. Думичка не извикала, само глухият шепот на тяло, падащо във слама. Баща му не преживял тази смърт, след три месеца и той се споминал. На дванайсет години Найден, така се казваше момчето, сам самин останал на света. Живеел си в бащината къща, малка схлупена колибка. Помагал на съседите в полската и къщна работа, те му се отплащали с храна и така преживявал. Странна птица бил Найден, не приказвал, странял от хората и те от него. Само ако някаква работа имало, тогава го търсели, а ако случайно го видели, все си дюдюкали „Вижте, сирака минава…”, та и той рядко излизал. Имал си градина, от майка му спомен. В цялото село нямало по-хубава, че много обичало цветята. Още в ранна пролет, преди снегът да се е вдигнал, първо в неговия двор се подавали свенливите главици на кокичетата, след тях жълти минзухари, иглики и божури напомняли за идващата пролет, лалета и нарциси, зюмбюли и момини сълзички тъчели своя пъстър килим, люляк омайвал с неземен аромат, сетне и кралиците на неговата градина- розите, разпуквали разноцветни пъпки, за да поздравят кралството си, скромните гергини и лайкучки им се покланяли, мушитрънчета и богородички съобщавали, че есента е близо, морави димитровчета, а след тях и тъжните хризантеми викали снега, който да приспи семенцата и корените, за да има красота и на следващата година.
Найден живота си давал своите цветни приятели, когато не работел по чуждо, все в градината бил и все за майка си мислил. Всяка вечер бил на прага на бащината колибка и съзерцавал залеза. Гледал към умиращото Слънце, гледал и към цветните лехи, мислил за слънцето, мислил и за майка си, па току пусне сълза. Гледал залеза, и недоумявал как всяка вечер Слънцето умирало и всяка сутрин възкръсвало, а неговата майка в черната земя завинаги отиде. И реши: Слънцето я уби, Слънцето че я възкреси, ще върви при него, там, на запад, при слънчевия гроб. Да иде там, накрай света, да види къде Слънцето отива, как умира и възкръсва, че и с майка му така да стане…
Цяла нощ Найден очи не склопил, за минутка не мигнал и само как първия лъч на възкръсналия убиец се промушил през счупения прозорец, скочил, пъхнал последната си коричка хляб в скъсаната си торбичка, сбогувал се с цветята и потеглил на запад. Дни и нощи вървял, за минутка не спирал, с птиците се надбягвал, през гори и поля, през планини и езера, все на запад, на запад. Стигнал до една колиба, гладен и уморен бил, почукал.
А там магьосница живеела. Нагостила го, постлала му да си почине, че почнала да го разпитва закъде се е забързал тъй. Разказал й Найден мъката си, питал я:
- Кажи ми как до края на света да стигна, по залез да съм там, че на Слънцето тайната да разбера?
- О, момче, безумец си ти, ако е право туй, що думаш! До залеза не можеш стигна, тайната не ще разкриеш! Някой неща нямат обяснение и не ти е работа да ги разкриваш. Майка ти е мъртва, защото така е трябвало да бъде, слънцето изгрява, защото откакто свят светува тъй си е било, не бъркай се в стихии, от тебе по-силни!
- Не, лъжеш, магьосницо проклета, нищо не е по-силно от любов на майка и дете! Аз ще ида и ще видя!
- На смърт отиваш, момче, на смърт отиваш... – но Найден вече бил изчезнал от погледа й.
На запад, на запад, без път и без умора, без почивка към накрай света. Вървял, без дъх оставал и все майка му пред очите. Срещнал вятъра:
- Ветре, ти си ходиш навсякъде, ти виждаш всичко, кажи ми как до края на света да стигна, по залез да съм там, че на Слънцето тайната да разбера?
- Момче, ти май разума си си изгубил, върни се по пътя си! Аз самият, който обикалям за един миг цялата земя, аз не припарвам там! И защо? Там няма листа, които да клатя, няма комини, в които да свиря, няма семена, които да нося, нищо няма, нищо! Към Великата пустош си се запътил и жив няма да се върнеш!
И се понесъл надолу към равнините, а Найден все на запад вървял. Тичал и се препъвал, падал и ставал пак, потта погледа му премрежвала, избърсвал я и все на запад, все на запад. Почнало да става горещо, около него се променило. Дърветата се сменили с храсти, храстите с тръни, земята станала на пясък, пясъкът на глина. Суша горещина дробовете му изгаряла. Кашлял прах и продължавал. Насреща му- един дявол, черен като въглен, грозен като Неканената:
- Къде си тръгнал, момче?
- Искам края на света да стигна, по залез да съм там, че на Слънцето тайната да разбера?
- Връщай се по пътя си момче, в Дяволското царство неканен си дошъл, жив тука се не влиза и никой не излиза! Не си за тук ти, друг е господарят тук, и Слънцето дори му се подчинява, затова всяка вечер се навежда, с огъня да пали адските огньове. Тъгата очите ти е заслепила, не на залеза, на изгрева е туй що търсиш, не на адските огньове…
Но нямало кой да го чуе, защото Найден вече тичал към ръба на света, прескачал приготвените клади и казаните с катран и все към ръба. Жегата започнала да става неописуема, червен станал хоризонта, на черни души писъците се чували когато се показал слънчевия диск. В предсмъртен стон то изсипало огнения си товар, всичко в жупел станало, на метър от ръба на света паднал Найден покосен от потока лава, на метър от мечтата и така и не успял да чуе виковете на черния дявол: „Момче, пази се, момче, не си за тука ти! Изгрева, там е туй що търсиш, не сред адските огньове, що залеза запалва, а сред бялата роса, що изгревът превръща на дъга по на майка ти крилцата ангелски…”
После що се е случило историята не казва, но старите хора казват, от техните баби били чували, че него ден в Найденовата градина роза се разпъпила, толкоз алена, сякаш от майчино сърце що с детето си се е събрало подхранвана…
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 124
