За да може да се даде някакъв отговор на този въпрос, трябва да се изходи от смисъла на понятието „изплъзвам” в контекста на заобикалящата ни реалност. Казвайки, че нещо ни се е изплъзнало, то предполага, че преди това сме го държали в ръцете си, че сме имали някаква власт над него. Човек не може да загуби нещо, което никога не е притежавал. Кой може да каже, че владее реалността, кой може да каже, че е господар дори на собствената си съдба? Всяка стъпка идва със своето предизвикателство и никой дори не може да предположи какво ни е приготвила съдбата за следващия ден, час, секунда. Тъкмо в това се крие най-сладкия порок на нашата си реалност, подправката, която придава на съществуването ни пикантния вкус и приятен гъдел на любопитството, което е в основата на жаждата ни за живот. Това е чувството да живеем в действителност, която не е под наш контрол. Да ходим по пътеки, които не знаем къде водят. Неизвестността е двигателят на съществуването. Човек винаги е искал да бъде по-високо, да стига до там по-бързо, да се стреми към непознатото и да го опознава. Да опитоми дивото и да го постави под свой контрол. Понякога успяваме, понякога не, но при всички случаи човечеството е далеч от момента да узнае истината. За милион години еволюция човешката раса не е мръднала много напред в това отношение. Фундаментални въпроси стоят без отговор: Кои сме ние? Откъде идваме? Защо сме тук? Какъв е смисъла на съществуването ни? Какво става после? Тази ли е нашата реалност, няма ли друга? Е, за какво изплъзване на реалността въобще говорим, та ние не знаем далеч по-елементарни неща.
Това обаче не означава, че хората са глупави. Всъщност означава, защото повечето действително са завършени идиоти, но не за тях ми е мисълта. Говоря за оная шепа хора, прозряли реда на нещата. По-точно не самия ред, а самото му съществуване. Съществуването на реда. Защото ред има, макар и непонятен за нас. От това парченце истина, някои достатъчно далновидни хора създадоха матрицата, в която да уловят останалите низши животински мозъци и да ги накарат доброволно да им служат. Така, неможейки да опознаем истинската реалност, ние си създадохме паралелна, наша си, локална реалност. Реалност подчинена, на шепата първоапостоли, стигнали по някаква случайност първи до парченцето истина, а именно „След като така и така вселената ще си остане загадка, защо поне да не се възползваме от тази загадка и да я впрегнем да работи в наша полза.” Трябва да признаем, че системата е гениална и който се е сетил си залужава позицията на господар. Съзадавайки матрицата се създава и местенце за всяко едно животно, убеждава се животното, че то е неизменна част от целия механизъм и без него движението е невъзможно, осигуряват му се първичните жизнени необходимости с което прекъсват всяка форма на мисъл, която може да се роди в животинската му глава и проблема е решен. Прасето е доволно в собствената си кочинка, грухти блаженно, а стопанинът му, спокоен, че осигурявайки му минимума, за да съществува в реалността, го лишава, и то абсолютно доброволно от страна на прасето, от възможността да погледне по-далече от зурлата си. Неможейки да погледне по-далече от зурлата си, прасето звинаги губи възможността да достигне до по-високо интелектуално и духовно ниво, което да му позволи поне да опита да вникне в Тайната, а стопанинът е спокоен, че е посякъл още в зародиш възможността тя да бъде разкрита и доволно потрива ръце в очакване на Коледа. Защото хората извън матрицата, напълно контролират живота и смъртта на хората вътре в нея.
Естествено, че не всички животни са глупави. След като в началото е имало такива, които благодарение на глобалното си мислене и отворен поглед към света, то с положителност може да се заключи, че и в последствие преиодично ще се появяват такива месии, които да бунят и размътват живота в кочинката. Това естествено не се харесва на господарите. Но така или иначе, споменах по-горе, че системата е гениална. Защо? Защото в повечето случай, тяхната намеса (на господарите б.а.) е напълно излишна, животните в матрицата сами се разправят с Прогледналия. Матрицата се е погрижила да се превърне в единствена и незаменима, така като слънцето и водата са жизнени и незаменими за животните и както не могат да си представят съществуване без слънце и вода, така не могат да си представят живота без своята си кочинка. И понеже матрицата се грижи кочинката винаги да е в ред, то значи всичко е наред. Животните гонят с камъни и пръчки своя евентуален спасител и той е принуден да напусне матрицата, защото като ненадежден елемент за него повече място там няма. Ако въобще може да се говорим за някакво изпъзване от реалността, защото в нашия случай рвалност и матрица е едено и също, то е тук. Но и това не е никакво изплъзване, защото както казах системата е съвършена. Нашият прокуден месия, задушавайки се в матрицата се изплъзва от нея за да попадне в... друга матрица. Матрицата на тези като него. Нима не е така във всеки аспект на живота? Нима не е така с банковия чиновник, на който му пада пердето след поредната гавара на шефа си, оправадана с думите „Ми т’ва е положението” и му размазва мутрата с винкел и минавайки през последователността портиер(вискомерността на посетителите го вбесява)- чистач в МакДоналд’с (несъгласието да се продават канцерогенни лоени гомна в хартия го вбесява)- клошар под моста (отвращението на „нормалните” хора спрямо него го вбесява) и в крайна сметка свършва като въшливо хипи, търкалящо се по калните улици някъде в Сиера Леоне заедно с другите въшлясали хипита, псувайки по „системата”. Е, ако това не е паралелна матрица, здраве му кажи. Та точно тук стигаме до същината на въпроса. Имаме една глобална реалност. Каква е тя никой не знае, какво има извън нея- тоже. Знаем обаче какво е вътре в нея- глобалната реалност се състои просто от множество локални реалности, матрици, състоящи се от нашите си кочинки. За добро или за лошо може някоя от тях да ни се изпъзне, или ние да се изплъзнем от нея, но нека сме далеч от мисълта, че излизайки от там ще получим така лелеяната свобода на духа и ума, на чийто криле да полетим към разкриването на Тайната. Никаква свобода за вас, животни, просто кратък път от една кочинка в друга, от една матрица в друга. Свободата не съществува, животни такива, редът е такъв, че винаги да е 1984-а година. Винаги да го има Големия брат, който да следи за нещата, да ни чеше зад ушите, за да грухтим доволно и да не ни пука за нищо извън кочинката ни, а в същото време да сме толкова подтиснати и репресирани и лишени от всякакво щастие и свобода, че животните от съседните матрици да ни се чудят и съжаляват как въобще сме способни да оцеляваме така, без да съзнават, че и те си имат техния си голям брат, който да ги чеше зад ушите.
Всеки е подвластен на нещо, всеки си е създал неговото измамно щастие, само с идеята да може да каже пред приятелите си „ахааа, виде ли, как се изплъзнах от системата”. А истината е, че е получил своето почесване и миг радост от придобиването на къщата/колата/жената на мечтите си. Но някак си не е усетил разкъсания си бял дроб вследствие ритник в ребрата от страна на системата, карайки го да стане доброволен доживотен роб на банки и финансови институции. Е изпъзна ли се от матрицата, приятелю? Наслаждаваш ли се и на безплатния подарък- вечния страх, че ще останеш на улицата и ще свършиш като клошар в Сиера Леоне утре като не можеш да си платиш вноската, щото 8-годишният ти син е смъртноболен парите са отишли натам. Ма нищо, халал да ти е, грухти си спокойно, той страхът нали ни карал да си чувстваме живи.
В заключение ми се ще да се върна към първоначалната си теза. Че на човек не може да му се изпъзне реалността, защото той никога не е притежавал реалността. Идеята за жалост не е моя, а на оня пръч Паулу Коелю, само дето в оригинал той я беше сговнил с някакъв бълвоч за любовта. Но същността на нещата е в това, че не можеш да загубиш нещо, което никога не си притежавал. Не можеш да изгубиш реалността, понеже ти си вътре в нея, вътре в голямата реалност, в която е сложена твоята матрица, в която е сложена твоята кочинка. При определени форсмажорни обстоятелства и стечение на съдбата, ако се родиш прекалено умен, или прекалено тъп, можеш да мигрираш от матрица в матрица, но не и от реалност в реалност. По две причини: защото ти си в реалността и тя е във тебе, във всяка твоя фибра и рибозом на шибаното ти тяло, да излезеш от нея означава да излезеш от себе си. И второ, защото друга реалност освен тази, която обединява матриците няма, пък и да има, ние не я познаваме. Отне ни милион години за да стигнем едва-едва до вътрешната страна на нашата си, и то не всички. Ще пробваме пак след още милион- току виж пък някой се изплъзнал...
